Пиша бавно. Пиша тихо. Пиша от места, в които човек остава насаме със себе си и няма какво да доказва. Моята поезия не търси силни думи, а истинни. Тя не вика. Тя остава.

Пиша за вътрешния свят — за онези моменти, в които спираш да се бориш и започваш да се чуваш. За крехкостта, която не е слабост, а чувствителност. За честността към себе си, дори когато е неудобна.

Пиша за тишината след хаоса.

За мекотата като форма на сила.

За самоуважението, което идва, когато спреш да се гледаш през чужди очи.

Думите ми са за хората, които усещат дълбоко. За тези, които дълго са се опитвали да бъдат повече, докато не са осъзнали, че им е нужно да бъдат по-близо. По-близо до тялото си, до границите си, до вътрешния си ритъм.

Моята поезия не предлага решения. Тя предлага присъствие. Не бърза да лекува, не настоява да се променяш. Тя е място, в което можеш да седнеш за малко и да не се поправяш.

Пиша за завръщането при себе си. За нежността като избор. За живота, който започва да става по-тих, когато спреш да се отдалечаваш от това, което си.

Ако се разпознаваш в тези думи, вероятно вече знаеш —

тук не трябва да ставаш нещо повече.

Тук е достатъчно да бъдеш.